Най-хубавото е, че когато пишеш, думите са винаги ноар. Ноар е и усещането за шест часа и половина сутринта в софийски трамвай №5. Сивото наоколо извън си е достатъчно ноар и без допълнителни перцепции.
Вали приятно незабележимо, с изключението, че го прави и върху мен, съответно - ще се намокря. Гледам тъпо, нещо естествено, и отмятам спирки до Съдебната. Учудващо, сутрин е, денят е работен, а наоколо празните седалки твърдо отричат този факт, с малки изключения. Седя около втората врата, отляво, зяпам през прозореца без да виждам нещо конкретно. Унасям се, не съм спал много, а и такъв ми е навикът - в трамвая и метрото се чувствам странно спокойно. Някои от най-дългите си сутрини съм изкарал там. Което вече е само досадна подробност. Ретардация, както никой никога няма да отбележи.
Действието се развива на спирката на Руски, както по-късно отбелязвам. Там трябва да се е качила възрастна жена, влачейки голям кашон, пълен с хартия за вторични суровини, вързан прилежно с някаква сива връв и леко подгизнал. Толкова за описанието.
Всъщност, видях жената с кашона чак на Македония, когато реши да слезе. Вратите се отвориха нехарактерно рязко и шумно, а може би така ми се е сторило за пореден път (но съм сигурен, че понякога се отварят точно така само сутрин), и дъждът се вижда и чува по-ясно. Бабата тръгна да слиза, но кашонът явно беше тежък, а може и сама да си тежи, даже е по-вероятно. Не й помагам. Само гледам, винаги така правя. Не знам защо. Кашонът си е неин. Но гледам винаги и внимателно.
Вече почти долу, стъпила в локвата, трамваят решава да тръгне и вратата все така сутринно рязко се затваря и хваща ръката й, която все още се бори с тежкия кашон. Не че боли (знам, понеже и аз съм се заклещвал като малък, веднъж). Бабата даже не реагира. И аз не извиках на ватмана да отвори. Само гледам. Винаги.
След това я видях как се разплака. През малките овални стъкла на вратата. Чух я, викаше с толкова стари думи, че дори не можеш да ги наречеш обиди. И когато вратата се отвори, единственото, което направи, бе да смъкне кашона в локвата и разплакана да си продължи по пътя, докато все така тъпо я гледах от прозореца.
Съдебната - слизам. Ставаме, общо петте човека в трамвая. Навеждаме се, взимаме си тежките кашони, натъпкани с хартия за вторични суровини и слизаме бавно под дъжда. Никой на никого не обръща внимание, когато се препъваме в тъмните локви. Кашонът си е само твой и трябва да си го носиш.
Някои от най-дългите си сутрини съм изкарвал така. Тази ми отне повече от две години.
Вали приятно незабележимо, с изключението, че го прави и върху мен, съответно - ще се намокря. Гледам тъпо, нещо естествено, и отмятам спирки до Съдебната. Учудващо, сутрин е, денят е работен, а наоколо празните седалки твърдо отричат този факт, с малки изключения. Седя около втората врата, отляво, зяпам през прозореца без да виждам нещо конкретно. Унасям се, не съм спал много, а и такъв ми е навикът - в трамвая и метрото се чувствам странно спокойно. Някои от най-дългите си сутрини съм изкарал там. Което вече е само досадна подробност. Ретардация, както никой никога няма да отбележи.
Действието се развива на спирката на Руски, както по-късно отбелязвам. Там трябва да се е качила възрастна жена, влачейки голям кашон, пълен с хартия за вторични суровини, вързан прилежно с някаква сива връв и леко подгизнал. Толкова за описанието.
Всъщност, видях жената с кашона чак на Македония, когато реши да слезе. Вратите се отвориха нехарактерно рязко и шумно, а може би така ми се е сторило за пореден път (но съм сигурен, че понякога се отварят точно така само сутрин), и дъждът се вижда и чува по-ясно. Бабата тръгна да слиза, но кашонът явно беше тежък, а може и сама да си тежи, даже е по-вероятно. Не й помагам. Само гледам, винаги така правя. Не знам защо. Кашонът си е неин. Но гледам винаги и внимателно.
Вече почти долу, стъпила в локвата, трамваят решава да тръгне и вратата все така сутринно рязко се затваря и хваща ръката й, която все още се бори с тежкия кашон. Не че боли (знам, понеже и аз съм се заклещвал като малък, веднъж). Бабата даже не реагира. И аз не извиках на ватмана да отвори. Само гледам. Винаги.
След това я видях как се разплака. През малките овални стъкла на вратата. Чух я, викаше с толкова стари думи, че дори не можеш да ги наречеш обиди. И когато вратата се отвори, единственото, което направи, бе да смъкне кашона в локвата и разплакана да си продължи по пътя, докато все така тъпо я гледах от прозореца.
Съдебната - слизам. Ставаме, общо петте човека в трамвая. Навеждаме се, взимаме си тежките кашони, натъпкани с хартия за вторични суровини и слизаме бавно под дъжда. Никой на никого не обръща внимание, когато се препъваме в тъмните локви. Кашонът си е само твой и трябва да си го носиш.
Някои от най-дългите си сутрини съм изкарвал така. Тази ми отне повече от две години.
Няма коментари:
Публикуване на коментар